В началото на 90-те години в България съществуваше Първа частна банка – символ на новото време, на частната инициатива и на прехода към пазарна икономика. Днес малцина си спомнят за нея, но аналогията ѝ неочаквано изплува в един съвсем различен контекст – управлението на Пловдив.

Все по-често възниква въпросът: не се ли е превърнал градът в нещо като „първата частна община“ в страната?

В повечето големи български градове общественият транспорт е смесен или общински. В Пловдив обаче автобусните линии се обслужват от частни превозвачи. Дори автогарите са частна собственост – факт, който поставя под съмнение бъдещето на една от най-модерните автогари в район „Северен“.

Формално спирките са общински, но тяхната поддръжка е възложена на външен изпълнител. Състоянието на значителна част от над 500 спирки в града е видимо за всеки гражданин – и трудно може да бъде определено като удовлетворително.

Стадионите са  за милиони срещу символични наеми. Градските стадиони са публична собственост, но експлоатацията и стопанисването им са предоставени на частни футболни клубове. Срещу имоти, чиято стойност надхвърля десетки милиони евро, месечните наеми са на нива, съпоставими с тези на малък търговски обект.

Така възниква въпросът – къде минава границата между подкрепа за спорта и неефективно управление на публичен ресурс?

Сметосъбирането, транспортирането и третирането на отпадъците са поверени на частни фирми. Заводът за преработка на битови отпадъци също се управлява от частен оператор – за разлика от други големи градове, където подобни съоръжения са общински.

Хоризонталната маркировка върху стотици километри улична мрежа се възлага външно. Ремонтите – текущи и основни – също се изпълняват от частни компании след процедури по Закона за обществените поръчки. На теория това гарантира прозрачност и конкуренция. На практика често поражда забавяния и усещане за безкрайни „временни“ ремонти.

В социалната сфера общината използва външни доставчици за различни услуги – от хранене до поддръжка. Разграничението между възложител и изпълнител понякога става трудно проследимо за обикновения гражданин.

Подобна е картината и в здравеопазването. В една общинска поликлиника сградата може да е общинска, но лекарите, специалистите и аптеките работят като частни практики или търговски дружества. Формално – публична инфраструктура, реално – частна медицинска дейност.

Охраната на общински сгради, училища и културни институции се извършва основно от частни охранителни фирми. Съществува и общинско предприятие, но то не покрива цялата дейност.

Поддръжката на автомобили, техника, климатични системи и компютърно оборудване също се възлага външно.

Каква е ролята на общината?

Администрацията на града управлява бюджет от над сто милиона евро годишно, събран от данъци и такси. Значителна част от тези средства се преразпределят чрез договори към частния сектор. Паралелно с това общината организира културни и обществени събития – фестивали, концерти, изложения.

Това поставя по-широк въпрос:

Дали моделът на управление в Пловдив е естествен резултат от пазарната икономика, в която публичният сектор възлага дейности на по-ефективния частен изпълнител? Или градът постепенно е ограничил собствените си оперативни функции до ролята на администратор и разпределител на ресурси?

Истината вероятно е в баланса. Пазарната икономика предполага участие на частния сектор, но общественият интерес изисква прозрачност, контрол и яснота кой носи отговорност.

В крайна сметка въпросът не е дали нещо е „частно“ или „общинско“. Въпросът е дали гражданите получават качествена услуга срещу парите си и дали публичният ресурс се управлява в интерес на общността, а не просто се пренасочва по договори.

Присъединете се към нашата общност в Telegram ТУК  https://t.me/krasivplovdiv