„Заплете се пъстра черга, пъстра черга шаечна,

па вплете се в нея песен, песен за първо либе.

Захвана се с червено, та да пребъде любовта,

да пребъде любовта, да е верна изгората.

Оплетоха се нишка, до нишка, цвят до цвят,

а песента с чергата сля се, сля се и остана.”

Имаме в нашата народна памет възвишени майсторски умения, които се предават през вековете и е дошло време отново да се преродят. Тази дълбока нишка на занаятите, която идва от небето, преплита се в човека и тоя я разплита на земята, е съхранила българския народ и дух. Те са част от устоите на българщината, както народните песни, хорáта, приказките, езика и вярата, които са устояли на времето и незгодите. Разбираме, колко прозорливи стратези са били нашите предци, щом са успели чрез народното творчество и дух да съхранят народа си и да оставят за поколенията познанието.

Занаятът е РЪЧНО изработване на изделие, което е неповторимо, изящно, красиво, смислено. Това е дейност, която изисква полагане на труд и любов = трудолюбие. Всеки майстор има нужда от нещо съществено и това е вдъхНовение. Затова преди майсторът да започне, да майстори, обикновено остава сам със себе си. Някой от тях имат нужда дори от предварителна подготовка – настройка. Това е един вътрешен процес на свързване, при който майсторът сътворява и уж е в този свят, но извън него. Наблюдава се едно притихване, вглъбяване, съсредоточаване, което извайва изделието и то се проявява в материалния свят.

Още от дълбока древност предците ни по естествен начин са ставали творци, защото сами са сътворявали дрехите си, сечивата си, посудата си. Всичко, с което са се занимавали е било ръчен труд. Откритите по нашите земи златни съкровища – Вълчитрънско, Панагюрско, Преславско засвидетелстват за възвишените умения на майсторите. Тези произведения на изкуството и до днешни дни създават учудване за способностите на хората живели в онези векове. През епохата на Възраждането /XVIII-XIX век/ българските занаяти се увенчават с напредък. Започват да се създават школи и занаятчийски центрове. Индустриалната революция и засилващите се технологични процеси обаче, по естествен начин правят занаятите ненужни и изделията им скъпи. Това води до техния упадък. На малко места в България все още има съхранени занаятчийски работилници. Наблюдаваме обаче в наши дни голям интерес към ръчно изработените изделия, защото в тях има живец, име втъкан човешкия дух. Китайските стоки са бездушни и не носят удовлетворение от тяхното използване. Докато майсторските изделия – нож, чиния, картина, бижута, икона, дърворезба, само като ги погледне човек и в него се поражда чувство на радост. Всяко красиво ръчно изделие въздига човека, защото носи съзидателната сила на твореца.

България се слави с троянските майстори грънчари, с тревненските дърворезбари, с чипровските килими, със златоградските бакърджии / правят изделия от кована мед/, със самоковските иконописци, със куюмджиите/изработват женски накити/, ножарите, кожухарите, коларо – железарите и др. Това голямо наследство, знания и умения са част от българина и неговите дарби.

До преди 20 години нашата образователна система беше така уредена, че тя създаваше чрез образованието в среден курс основно майстори. Излизаха от средните училища младежи с професии, които директно можеха да започнат работа и да се препитават чрез ръцете си. Това беше много смислено и ползотворно. След това се прокламира нова мода в образованието, което насочваше учениците към елитните езикови гимназии и изучаването основно на езици. Някой от професионалните училища се наложи да бъдат закрити, други едвам оцеляха. В днешни дни се наблюдава отново завръщане на интереса към професионалните училища. А в обществото вече се отчита липсата на майстори и специалисти.

Има изследвания, които показват, че когато човек извършва ръчен труд, то намалява в пъти мисловната му дейност и се успокоява. Което означава, че в наши дни заниманията с ръцете могат да бъдат помощник и при стреса.

Хората работещи с ръцете си, са истински творци в действие. Те създават продукти, които са следствие на тяхното вдъхновение, умения и съзидателност. Всеки творец е различен, неповторим и с труда си краси света. Чрез възраждането на занаятите в училищата и обучителните школи имаме възможност да въздигнем отново ръчния труд на неговото пристойно място. Защото всеки творец проявява една съкровена част от себе си, която му е дадена по рождение. А когато тя не се използва, то човек се увлича вместо в нещо градивно и полезно, в някакви зависимости и скука и така се самоунищожава. Занаятът може да бъде хоби или допълнителна човешка дейност, може да бъде предприемаческо начинание или вече утвърденият майстор може да обучава. Това е един смислен и достоен начин човек да изкарва прехраната си, и да му плащат за плодовете на труда.

Колкото повече красота и изящество създават българските майстори, толкова повече ще се развива икономиката, толкова повече смисъл ще има и в човешкия живот, защото всеки, който сътворява е щастливец. Във икономически нестабилните времена, в които живеем, всеки майстор е устойчив източник на средства, продуктивност и изящество. Майсторските школи, в които се създават изкусни творци, ще бъдат светлото бъдеще на родината ни.