Има трагедии, които не могат да бъдат измерени само с дати и числа. Те имат лица, имат имена и имат гласове, които продължават да звучат десетилетия след като всичко е отминало.

Такава е историята на Деспа Попова – учителката на шестте деца от Ястребино, убити на 20 декември 1943 г.

Но преди да стане свидетел на една от най-тежките трагедии в българската история от Втората световна война, Деспа Попова е просто една много млада учителка, която идва в Ястребино.

Учителският ѝ път започва през 1921 г. Тогава Деспа Попова още няма 18 години. Самата тя по-късно си спомня как хората в селото я гледали недоверчиво – изглеждала твърде млада и дребна, за да учи техните деца.

Постепенно обаче тя печели доверието им.

Заедно със съпруга си Станьо Попов двамата посвещават живота си на училището и на децата в Ястребино. Условията са тежки – тесни помещения, бедност и деца, които понякога идват боси или с цървули. В един момент дори цяло отделение учи в малко помещение до църквата.

Но Деспа Попова не вижда в тези деца просто ученици.

Тя ги вижда като личности.

И вярва, че задачата на учителя е не само да научи детето да чете и пише, а да му помогне да различава доброто от злото.

България е въвлечена във Втората световна война, а вътрешнополитическото противопоставяне е достигнало до крайна жестокост.

През декември 1943 г. в района на Тузлука е проведена военна и полицейска операция срещу хора, свързани с партизанското движение. В Ястребино са задържани жители на селото и техни близки.

На 20 декември 1943 г. са убити 18 души, сред които шест деца. Събитието е документирано и в училищната летописна книга на Ястребино, където е записано, че след тридневна блокада на селото шест деца ученици са били разстреляни заедно с родителите си.

Шестте деца остават в историята като Ястребинчетата:

Стойне Калайджийски – 7 години

Иван Калайджийски

Надежда Калайджийска

Димитринка Стоичкова

Ценка Димитрова

Цветанка Димитрова

Те не са били войници.

Били са деца.

В спомените, публикувани от Деспа Попова, най-тежкият момент започва с блокадата на селото.

Войници и полиция претърсват къщите. Хора са задържани. Сред тях са и деца.

Учителката и съпругът ѝ също са арестувани за известно време, а според нейния разказ към тях са отправени обвинения, че са оказвали влияние върху учениците си.

След това идва моментът, който завинаги остава в паметта ѝ – изстрелите.

Деспа Попова е в дома си, когато чува залповете. По-късно съсед ѝ казва, че са убити всички – и деца, и възрастни.

Това е моментът, в който за една учителка войната престава да бъде нещо далечно.

Тя вече е в нейния двор.

И е отнела не просто хора.

Отнела е нейните ученици.

Един от най-разтърсващите моменти в разказа на Деспа Попова е завръщането ѝ в училището след трагедията.

Децата, които са останали живи, не смеят да седнат на местата, където са седели убитите.

Шест места вече са празни.

Стойне.

Иван.

Надежда.

Димитринка.

Ценка.

Цветанка.

За учителката това не са шест имена в списък.

Това са шест деца, които вчера са били в класната стая.

Шест деца, които са писали, играли, мечтали и са чакали следващия учебен ден.

И никога повече не са се върнали.

След трагедията Деспа Попова вече не може да продължи нормално своята работа.

Тя разказва, че е била преглеждана от лекари, които смятали, че психическото ѝ състояние не позволява да продължи като учителка.

Но най-тежката присъда не е лекарската.

Тя е тази, която носи сама в себе си спомена.

Десетилетия по-късно тя все още говори за децата като за свои.

Помни как Стойне понякога идвал без молив и тетрадка, защото семейството му нямало пари. Помни Иван, който мечтаел да стане машинист. Помни Надежда, която искала да стане учителка. Помни Димитринка като дете с усет към литературата. Помни Ценка и Цветанка – близначките.

Точно тези подробности правят историята толкова човешка.

Защото зад историческото понятие „шестте ястребинчета“ стоят шест различни детски живота.

На 8 март 1979 г., повече от 35 години след трагедията, Деспа Попова отново застава пред класна стая.

Но този път пред нея са пораснали хора – бивши ученици на убитите деца.

Една от тях е Олга Арсова. Като малко момиче тя е познавала Димитринка. По-късно самата Олга става учителка по български език и литература.

Срещата е необикновена.

Защото учителката вижда пред себе си деца, които вече са станали възрастни.

А в спомените ѝ шестте убити никога не са пораснали.

Те остават такива, каквито са били в последния си учебен ден.

Днес Ястребино трябва да бъде помнено и извън политическите спорове, които десетилетия наред са съпътствали паметта за трагедията.

В годините на социализма шестте деца са превърнати в силен символ на официалната историческа памет. След 1989 г. отношението към тази памет се променя и самото място на Ястребино в обществения разказ става предмет на нови оценки и спорове. Историческите публикации също отбелязват тази промяна.

Но има нещо, което не би трябвало да зависи от политическата принадлежност.

Децата не са виновни за политическите конфликти на възрастните.

Техните имена не трябва да бъдат използвани само като лозунги.

Те трябва да бъдат помнени като деца.

С мечти.

Със страхове.

С любими игри.

С училищни тетрадки.

Със своите учители и приятели.

Деспа Попова остава свързана с Ястребино не защото е написала учебник или е оставила научен труд.

Остава там заради паметта си.

Тя помни децата.

И може би точно това е най-силното послание на нейната история.

Историята не е само за войни, партии, идеологии и политически режими.

Историята е и за обикновения човек, който се оказва между големите сили на своето време.

За една учителка, която губи своите ученици.

За шест деца, които никога не получават възможност да пораснат.

И за празните чинове, които остават като безмълвен въпрос към следващите поколения:

Може би затова Ястребино трябва да бъде помнено.

Не за да разделя.

А за да напомня.

Че никоя идеология, никоя власт и никоя политическа кауза не може да оправдае отнемането на детски живот.

А Деспа Попова остава в тази история като жената, която десетилетия по-късно продължава да вижда шестте деца не като статистика, а като своите ученици.

Шест деца. Шест живота. Шест празни места. И една учителка, която никога не ги забрави.

Снимки интернет