Софийският районен съд отхвърля иска на Ивелин Михайлов срещу журналистка и „Нова Броудкастинг Груп“, като приема, че не е установено противоправно поведение и не е доказана пряка причинна връзка между конкретното интервю и претендираните вреди. В мотивите си съдът прави и важно разграничение: парламентарната проверка около Исторически парк дава основание да се задават въпроси, но сама по себе си не доказва истинността на конкретни обвинения.

На 17.11.2024 г. Ивелин Михайлов е поканен на интервю в Нова телевизия в предаването на Лора Крумова. В това интервю журналистката задава въпроси на Михайлов, свързани със „секретния“ доклад на ДАНС, който впоследствие се оказа, че не съществува. Има въпроси от типа „ако вие сте ощетили…“ , насочени към създателя на Исторически парк като конкретни обвинения.

След това интервю Ивелин Михайлов завежда дело срещу журналистката и Нова телевизия.

Преди дни излезе решение на делото на първа инстанция:

Решение № 18045 от 2026 г. на Софийския районен съд, което  поставя в центъра на вниманието две важни особености: границите на журналистическата критика към публични личности и въпроса какво всъщност доказват документите, на които се позовават журналисти и политици, когато те са невалидни.

От предоставеното изложение на мотивите следва, че съдът отхвърля иска на две основни основания: не приема, че разглежданите журналистически изявления представляват противоправно поведение, и не установява достатъчно доказателства, че именно интервюто от 17 ноември 2024 г. е причинило твърдените от Михайлов неимуществени вреди.

Един от най-съществените акценти в съдебните мотиви е разграничението между наличието на парламентарна проверка и доказването на конкретни твърдения. Според изложеното в решението съдът изрично посочва, че комисията за Исторически парк, създадена в 50-ото Народно събрание, няма правомощия да осъществява наказателно преследване. Още по-важно е, че включването на определени твърдения в парламентарен доклад не ги превръща автоматично в установени факти.

С други думи, самият факт, че дадено твърдение е било обсъждано или включено в парламентарен доклад, не доказва, че то е вярно. Докладът може да бъде повод за журналистически въпроси и допълнителна проверка, но не замества доказателствата, необходими за потвърждаване на конкретно обвинение.

Това разграничение е особено важно за твърденията, свързани с предполагаема финансова измама за 70 млн. лв. и с предполагаеми връзки на Ивелин Михайлов с руски служби.

Според предоставеното описание на съдебните мотиви не е доказано, че ДАНС е заключила, че Исторически парк представлява финансова измама за посочената сума. Не е установено и публичната част на парламентарния доклад да съдържа твърдение, че Михайлов е работил за руски служби.

Това означава, че конкретните формулировки и приписването им на ДАНС не могат да се представят като доказани само защото темата е присъствала в парламентарна проверка.

В мотивите е отчетено, че Ивелин Михайлов е публична личност заради реалното си участие в обществения и политическия живот, публичната си разпознаваемост и трайната си връзка с Исторически парк, независимо от наличието или липсата на конкретна формална политическа длъжност към разглеждания момент. Според съда публичният статус предполага по-широки граници на допустимата критика и необходимост от търпимост към настойчиви, включително неудобни въпроси. Това обаче не означава, че журналистите имат право да разпространяват неверни и позорящи факти без правни последици.

Съдът анализира репликите в контекста на целия разговор. Част от тях са определени като въпроси, условни хипотези, оценки или риторични реакции, а не като категорични обвинения.

Искът срещу медията също е отхвърлен. Според изложените мотиви съдът приема, че при липса на установено противоправно поведение на журналистката при изпълнение на възложената ѝ работа не възниква и гаранционно-обезпечителната отговорност на медията по чл. 49 от Закона за задълженията и договорите.

Това е правният резултат по конкретното дело. Той не означава, че медиите са освободени от задължението да проверяват информацията си, нито че всяка неточност в журналистически материал е без значение.

Случаят има значение отвъд конкретния спор между Ивелин Михайлов и журналистката. Той поставя въпрос за начина, по който институционални документи се използват в публичния дебат.

Когато в парламентарна комисия се обсъждат сериозни подозрения, това може да оправдае общественото внимание и задаването на въпроси. Но подозрение, политическа оценка, чуждо твърдение, включено в доклад, и доказан факт са различни категории. Смесването им може да създаде впечатление за институционално потвърждение, каквото документът всъщност не съдържа.

Основният извод от описаните мотиви е, че парламентарната комисия в 50-ото Народно събрание не доказва сама по себе си истинността на конкретните обвинения срещу Ивелин Михайлов. Тя не е орган за наказателно преследване, а включването на твърдения в неин доклад не ги превръща автоматично в доказани факти.

Същевременно отхвърлянето на иска не е равнозначно на съдебно удостоверяване, че всички спорни твърдения са неверни. Съдът решава конкретен граждански спор въз основа на доказателствата, контекста на интервюто и приложимите правни критерии.

Делото има две поуки: правото да се задават въпроси не е доказателство за истинността на подозренията, а наличието на парламентарен доклад, който съдът не приема, не може да е причина за твърдения и журналистически атаки.

И тук стигаме до парадокс. От една страна, журналистката  се позовава на твърдения от парламентарната комисия, а от друга страна, съдът не признава тези твърдения на комисията за правдиви. Как тогава е защитено физическото лице ищец?