На практика обаче именно там често възниква най-голямото съмнение: дали общественият интерес наистина стои преди интереса на частните изпълнители.

Когато една услуга първоначално е оценена на определена цена, а след това се стига до значително по-висока сума, гражданите имат право да питат защо. Не е достатъчно някой да каже: „Успяхме да намалим първоначалната оферта“. Важният въпрос е: намалихме ли наистина разхода или просто договорихме по-ниска цена от прекалено високата цена, която първоначално ни беше поискана?

Показателен е случаят със сметосъбирането в София. Столичната община е посочила прогнозна цена от около 85,22 евро на тон, докато договорът за Зона 3 – „Слатина“, „Подуяне“ и „Изгрев“ – е подписан при 134 евро на тон без ДДС. Това е с около 57% над прогнозната цена. В същото време общината представя договора като успех, защото е договорила намаление от първоначално предложените 142,23 евро на тон, съобщава портала на Столична община.

И тук започва големият проблем с политическия изказ, свързан с връзките с обществеността.

Да свалиш цена от 142,23 на 134 евро е реално намаление. Но това не отговаря на въпроса дали 134 евро е добра цена за гражданите. Същото важи и за твърдението на Васил Терзиев, че София ще спести над 81 млн. евро от конкретния договорен пакет за чистота. Общината действително посочва тази сума като спестяване, но тя е изчислена спрямо първоначалните оферти, а не спрямо независима оценка на реалната себестойност на услугата, данни съобщени в портала на Столична община.

Точно затова общественият контрол не трябва да спира с подписването на договора.

Независимо кой е кметът, министърът или управляващото мнозинство, публичните пари не са ничии лични пари. Те идват от данъците и таксите на гражданите. Всеки лев, даден чрез обществена поръчка, трябва да може да бъде защитен с ясна сметка: какво получаваме, колко струва, защо струва толкова и имало ли е по-евтина реалистична алтернатива.

Ако някой предлага услуга за 100 милиона, а властта успее да я договори за 80 милиона, това може да е успех. Но ако реалната пазарна стойност е 50 милиона, тогава 20-те „спестени“ милиона са просто красиво число в прессъобщение.

Затова трябва да осъждаме не определена партия или конкретен кмет, а самия модел, при който обществени поръчки могат да се превръщат в инструмент за прехвърляне на огромни публични средства към частни компании без достатъчно прозрачност и независим контрол.

Случаят с боклука в София е добър повод този въпрос да бъде поставен ясно. Не е достатъчно да чуем „спестихме милиони“. Гражданите трябва да видят цялата сметка – от прогнозната цена, през всички оферти и преговори, до крайната цена и реалната себестойност на услугата.

Защото истинското спестяване не е да платиш по-малко от нечия прекалено висока оферта.

Истинското спестяване е да платиш справедливата цена. А когато става дума за милиони от обществения бюджет, обществото има право да знае всяка стотинка къде отива.